Вълшебният октомври или за едно пътуване, вдъхновено от книга

В края на лятото в нашето служебно малко женско общество стана популярна книгата на Елизабет фон Арним „Вълшебният април” В книгата се говори за това как две дами, уморени от ежедневието, откликват на примамлива обява във вестник и наемат за целия април италиански замък на брега на Средиземно море. За да могат да си го позволят канят още две дами, с които си поделят разходите. Мястото е толкова красиво и им повлиява толкова благоприятно, че в края на месеца всяка по свой начин е намерила себе си и начин да е щастлива.
Ясно е, че става дума за женска книга и една от идеите в нея – относно необходимостта понякога да се проявява здравословен егоизъм в името на семейното разбирателство- изключително ни се понрави. Един вид: ако аз съм доволна, ще съм по -добра, а ако аз съм по-добра и останалите ще са доволни. Или накратко: Ако аз съм доволна и останалите ще са доволни (без да искам се изразих посредством прост силогизъм).
Така се стигна до идеята да направим собствено пътешествие, разбира се, съобразено с нашите мащаби. Спряхме се на с. Емен, което се намира на 20 км от Търново, посока София. Може би изборът ни беше предопределен от добрите отзиви за мястото, които, както се оказа в последствие, са напълно заслужени. Нашенският еквивалент на италианския замък беше вила в комплекс „Имението”, изключително спокойно и красиво място. И вместо за месец, наехме вилата за 3 дни.
И така в един слънчев октомврийски петък, оставяйки у дома децата, съпрузите, домашните любимци и угризенията на съвестта, нашето пътешествие започна. До Търново стигнахме без проблеми, ако не се брои претъпкания автобус, стомашното неразположение на една пътничка и особеното отношение, което тя прояви, към един от нашите сакове. В Търново бяхме посрещнати от нашия любезен домакин от Имението, който ни превози до наетия от нас „замък”. Самото място е много интересно: много тихо, въпреки че комплекса беше пълен, и поради чистотата на въздуха всички цветове изглеждаха по-ярки.

Допълнително за колорита допринасяха и малките животинки, които стопаните отглеждат и които безотказно до края на престоя предизвикваха пристъпи на умиление (без малко да осиновя още едно коте).

Още същия следобед тръгнахме към каньона. Видяхме входа на пещерата, която е дом за множество прилепи и в момента не беше удачно да ги притесняваме, и тръгнахме по екопътеката, или поне ние си мислехме така. Оказа се, че тази пътека, вероятно отъпкана от други заблудени като нас, ни заведе долу до реката, по-точно до това, което беше останало от нея – поредица от малки вирове. Направихме опит да вървим по речното корито, но скоро се отказахме, защото през октомври падането в речни вирове не е препоръчително.

На следващия ден бяхме твърдо решени да намерим екопътеката. За целта от пещерата се изкатерихме нагоре по едни камънаци. Със сигурност не бяхме първите, които минават от там, но сигурно беше и това, че точно този маршрут не е част от екопътеката. Важното беше, че дори да не можахме да намерим началото, все пак додрапахме до целта. Гледката, която се откри от горе, наистина беше много красива.

Поехме напред, за да стигнем до водопада или по-точно до мястото, където в други сезони има водопад. Разбира се, за да сме верни на себе си, първо стигнахме до язовир Негованка, т. е. някъде по пътя бяхме подминали разклонението на пътеката към водопада.

На връщане, естествено след кратко лутане, намерихме верния път. Мястото е невероятно-имаш усещането, че си в паралелно измерение. Дори в началото си говорехме шепнешком, за да не нарушим по някакъв начин покоя и хармонията около нас.

След известно време тръгнахме обратно. Направихме опит да се изкатерим от другата страна на каньона (май ни стана навик да се катерим, където не трябва), но след поредица от каскадьорски изпълнения с умерена сложност се отказахме.

По пътя на връщане видяхме началото на екопътеката. Едно време мястото е било обозначено с табела, от която в момента е останала само рамката, която явно е ориентир за по-запознатите. Наистина има какво да се желае по отношение на поддръжката на екопътеката – поне поставяне на табели и ремонт на мостчетата и стълбите като начало. Давам си сметка, че ако децата бяха с мен, доста щях да се притеснявам за безопасността им.
На следващия ден нашето кратко пътешествие приключи. Част от групата получи болки в краката от дългото ходене, които по специфичен начин напомняха за хубавото преживяване още няколко дни, но в същото време по чукарите оставихме перманентното главоболие, дребнавостта и заядливостта си и се прибрахме у дома отпочинали, заредени с позитивни емоции и в крайна сметка по-добри.